Този разговор с Мария за мен беше преживяване – заедно с нея се разходих из Амазония, къпах се във водите на река Атабапо и чух звуците на джунглата. Беше също и причина да се замисля за смисъла на природосъобразния начин на живот, за глобалните екологични проблеми и дали наистина бихме могли да направим нещо, за да помогнем в тази връзка. Споделям разговора ни почти без съкращения, защото всяка дума тук вибрира и тежи на мястото си. Това според мен е така, защото Мария не е само антрополог, тя е и преводач от испански на български и от български на испански (!). Вероятно затова в думите й се усеща както нейната дълбока връзка с езика, така и специалното й отношение към хората, с които е живяла в джунглата.
Мария Вутова е сред хората с тихо присъствие в социалните мрежи и рядко тръби за постиженията си, но не мога да не спомена, че на нея дължим превода на испански език на „Физика на тъгата“ и „Естествен роман“ на Георги Господинов, както и на филмите „Дзифт“ (2008) и „Безкрайната градина“ (2017), редом с други.
Мария, благодаря за този разговор и споделените спомени в снимки!
За начало ми се ще да изясним къде точно в Амазонската джунгла си била и с кого си живяла там. Според това, което успях да открия в интернет, не става въпрос за откъснато от света индианско племе, а за една наскоро създадена общност. Хора от различни етноси, с различен майчин език, без общо минало, но решени на общо бъдеще и спокоен живот. Да бъдат сред природата се оказва техен личен избор. Правилно ли съм разбрала?
Да, живях с индианскa група в Северозападна Амазония, във Венецуела, на границата с Колумбия, в непосредствена близост и до Бразилия, почти на граничната точка на тези три държави. В по-голямата част от времето живях в едно малко индианско селце, съставено само от 10 семейства, които съвсем наскоро се бяха заселили там, през 1999 г., като всички те са индианци, емигрирали от предишните си общности по различни причини – насилие от страна на наркотрафиканти или ФАРК (Революционните въоръжени сили на Колумбия), вътрешно напрежение в общностите, в които са израснали; убийства, свързани с вещерство и т.н.. Всички семейства там бяха част от лингвистичната група майпуре-арауак и се говореха 6 различни езика – курипако, банива, баре, уарекена и ньенгату плюс испанския, който беше общ за всички нас, но не и майчин език. Не е майчин и за мен и това много ги забавляваше. Затова взаимно се учехме на родните си езици – те ме учеха на курипако и банива, аз пък им показвах думи на български, като всеки от нас си записваше разни изрази в тетрадка. Общият език за всички обаче си остана испанският, та така и не научих добре нито един индиански език, което беше една от фантазиите ми отпреди да тръгна за джунглата.
Важното за мен беше да изясним, че не става дума за племе като от филмите – не ходят голи из джунглата, нито пък са с изрисувани лица.
Това малко или много е представата, която сме си изградили за Амазония или за амазонските индианци. Представяме си голи индианци с пера и препаски, а като видим, че са обути в дънки и имат сателитни чинии, малко се разочароваме, сякаш тези атрибути ги правят по-малко индианци в нашите очи. В тази връзка ми разказаха за един случай отпреди години, не зная дали е някаква градска легенда, или не, но група германски туристи отишли да опознаят района и останали разочаровани от видяното там, казали “това не са истински индианци”, защото хората, които срещнали, носели дънки. В западната ни представа индианците нямат право да бъдат модерни, това противоречи на традицията, в която се предполага, че трябва да пребъдат. Но това е взаимно разбиране, по същия начин, по който ние се чувстваме ексклузивни притежатели на модерността и се шокираме, като видим сателитни чинии насред джунглата, те на свой ред се шокират, когато някой дошъл отвън, се опита да води типичния за тях начин на живот. Беше им странно например, че се опитвам да ям люто и че даже ми харесва, защото те също смятат, че това е нещо, което си е само тяхно. “Люто ядат хората в Амазония, а не другите.” Всеки си създава образ за другия, след което потвърждава или отхвърля собствените си представи. И отново се връщам на въпроса ти – хората, с които съжителствах, не са изолирани от света индианци – те са си индианци от Амазония, но някои са учили в Каракас, имат университетски дипломи, познават също града и живота извън джунглата, но са решили да си стоят там просто защото Амазония им харесва, тя е домът им, чувстват се по-добре там, отколкото в големите градове.
И ето че стигнахме до основния въпрос – защо ти, Мария, отиде там? Как разбра за съществуването им, защо избра тази общност и изобщо как се озова там, толкова далеч от тук?
Живях там, докато правех теренни изследвания като част от докторантурата ми по Антропология на Америка. Дойдох в Испания точно заради тази докторантура. Като част от Университета “Комплутенсе” в Мадрид, в департамента по История и Антропология на Америка, научният ми ръководител ми препоръча тази общност, защото предишната година той самият пътувал из Ориноко с още няколко антрополози и заедно обиколили Северозападна Амазония. Xаресал много точно тази общност, сторили му се отворени и приятни хора, много приветливи, и преценил, че като за първи досег до амазонската джунгла ще е подходящо за мен място. И се оказа прав. Следващата година си взех раницата и се отправих натам и въпреки че впоследствие доста обикалях из тези земи, най-голяма част от работата ми на терен беше именно в тази общност.
Колко време общо прекара там?
Общо почти година и половина, разпределена в четири последователни пътувания за четири години.
Ще ми се да ни ситуираш там и да ни опишеш по-подробно самото място и природата.
Това е Амазонският федерален щат на Венецуела, в басейна на Ориноко, на границата с Колумбия, където основната река е Атабапо, като тя маркира и границата. Аз бях на един от притоците на тази река. Тропическата гора се редува с просторна савана, но ако влезеш навътре в джунглата, дърветата стават много големи и високи, самата гора се сгъстява и можеш да вървиш с часове, без да видиш небето. Останалата част обаче е открита савана с широки реки, с води, които са черни на цвят. Река Ориноко е по-светла и мътна, докато Атабапо е с черни и прозрачни води или както самите те казват, водата е с “цвят кока-кола”, защото е тъмна, червеникава, нещо, което се дължи на танина, който съдържа – съставка, която за щастие значително намалява количеството комари. Е, в джунглата сме все пак, там винаги има комари и мен непрекъснато всичко ме сърбеше, но не е като по самото Ориноко или самата река Амазонка, която е на юг, в Бразилия, техните води са много мътни, приличат на течна кал.
Да разбирам ли, че реката е много важна, подробно и с много детайли описваш качеството й. Това е същата вода, от която ти си пила и в която си се къпала, така ли е?
Да, те са речни хора, общностите се формират по брега на реката, животът им зависи от водата. Това е водата, която пият, с която готвят, това е водата, в която се къпеш, с която си миеш зъбите и в която си переш дрехите. Реките са също и техните пътища, единственият начин да се придвижваш е по реката, така че, да, реката е жизненоважна.
А климатът какъв е?
Въпреки че има два сезона, сух и дъждовен, винаги е горещо, така че това, което според техните разбирания е зима, няма нищо общо с нашата зима. Основната разлика между двата сезона отново е реката. Много е впечатляващо как пейзажът се променя драстично, aко не го бях видяла със собствените си очи, нямаше да повярвам. На едно и също място, в една и съща точка нивото на реката може да се вдигне с 20 метра в дъждовния период спрямо сухия, невероятно е наистина. В сухия период реките спадат, коритата се затварят и тогава се появяват едни огромни плажове, а тъй като реката е черна на цвят, белите пясъци на плажовете ярко контрастират с нея, приличат на захар. Казват, че щом децата от съседните селища дойдат в джунглата и видят пясъка, се втурват да го ядат, защото наистина решават, че е захар. Плажовете са невероятни…Като отидох за първи път, пейзажът изглеждаше така – ръждиви, тъмни води, бели пясъци, безкраен, отворен пейзаж. Kато си тръгвах оттам, три месеца по-късно, гората, в която се бях разхождала преди, беше останала под водата, от кануто можех да докосна с пръсти клоните на върховете на дърветата, които стърчаха над повърхността… като ми казаха, че това е същото място, не вярвах, беше напълно неразпознаваемо.
Предполагам, че и животът там се променя в тези два сезона.
Всеки един сезон си има своите преимущества и своите недостатъци. През зимата, когато нивото на реката се вдига, да се пътува с лодка е много по-лесно, нямаш препятствия по пътя си, реката е дълбока, водата е чиста, но пък няма много храна – рибата се разпръсва из повече пространство, животните си стоят в гората, защото вече няма нужда да излизат за вода, водата идва при тях.
Лятото, когато е сухият сезон и коритата на реките се стесняват, а реките пресъхват, практически е невъзможно да се пътува с кану. Едно пътуване, което в дъждовния сезон отнема четири часа, през сухия може да отнеме няколко дена. Но пък в този сезон има много повече риба, защото е концентрирана в много по-малко вода. Животните също излизат от гората, за да търсят вода и е много по-лесно да ги уловиш. Изплуват на повърхността и огромните подводни скали и камъни, има ги много там. Разказват се чудни истории за произхода на петроглифите по тях, които според местните съществуват от самото начало на света и са изрисувани още по времето, когато скалите са били меки като пясък. Зимата, с вдигането на нивото на реките, тези камъни не могат да се видят.
А храната? С какво ти се хранеше там?
Хранех се с това, което ядяха и местните. Те ме гледаха като своя дъщеря и споделяха храната си с мен. Предимно ядяхме риба, най-разнообразни риби (включително пираня), които се сменяха в различните сезони, но освен риба, също опитах и костенурки, крокодил, както и всякакви горски животни – различни видове маймуни, тапири, pecarí (вид диво прасе), елени, броненосци, различни видове птици, мравояди, също и летящи мравки, живи или пържени…
А плодове и зеленчуци?
Доста по-малко отколкото си представя човек, като стане въпрос за джунглата – все си мислиш, че там е пълно с плодове и зеленчуци. Най-разпространените плодове са ананас, манго, банани, „cambures“ – сорт дребни банани, плодове от палмите „seje“ и „manaca“, от които правят сокове. Основното им препитание е юката, позната и като маниока, от която приготвят хляб – „касабе“. Правят го от сорт горчива юка, която е отровна, но те са намерили начин да премахват отровата и така приготвят големите кръгли пити касабе. Приготвят и „маньоко“, нещо като гранулирано брашно, което е много твърдо, ако се яде сухо, но ако се накисне във вода, можеш да приготвиш традиционната напитка „юкута“ ,а пък добавено към супата, я сгъстява и така става по-хранителна. Диетата се основава на риба, рибени супи и касабе. Всъщност всичко е много вкусно.
Липсват ли ти тези вкусове, опитвала ли си се да приготвиш някое от тези ястия тук в Европа?
Да, много ми липсват, затова винаги си взимах по нещо в раницата на връщане, носех си лют сос, приготвян от юка и главички от мравки, маньоко или едно друго гранулирано нишесте от юка, уж доста сладко, но не чак толкова. Там открих, че с времето вкусовото възприятие се възпитава – казват ти кое е сладко, кое горчиво. Всичко зависи от контекста и когато живееш заобиколен с хора, които ти казват “това е много сладко”, накрая започваш да го приемаш за сладко. Като си донесох нишесте от юка в Мадрид, за да опитат и моите приятели тази вкусотия с кафето, за малко щяхме да си изпочупим зъбите, беше много твърдо и колкото и да го киснехме в кафето, не беше същото, даже ни се стори блудкаво. Дадох си сметка, че ако не го ядеш в компанията на хората, които го смятат за вкусотия или с децата, които му се радват и го хрупат следобед, изобщо не виждаш очарованието му.
Има ли вкус или аромат, който да асоциираш с тези земи.
Хм…, не зная, май по-скоро ги асоциирам със звук.
Така ли? И кой е звукът на джунглата?
Звукът от цикадите следобед, нещо, което е толкова оглушително, че първия път, когато ги чух, направо се уплаших, помислих, че се случва нещо страшно…Помислих си че пада самолет наблизо, защото звукът е силен, металически, сякаш някой с желязна пръчка удря по метални бидони, беше нещо нечувано и получих лек шок. А те през смях ми казаха: “Мария, това са цикадите”. Но това са огромни цикади, много по-големи от тези в Европа, там всичко е в свръхразмери, същото се отнася и до мравките например.
Това ли те впечатли най-силно?
Звукът на джунглата и звукът на нощта. През деня на практика не се чува нищо, защото всички животни са се изпокрили и нито можеш да ги видиш, нито да ги чуеш, нощта обаче е много по-впечатляваща, много по-звучна. Аз имах друга представа, вероятно повлияна от романа на Алехо Карпентиер “Загубените следи”, който е контекстуализиран точно в района на река Ориноко и който четох по време на следването си. Направи ми много силно впечатление. После, като разбрах, че ще ходя по Ориноко, препрочетох книгата и си бях подчертала една фраза, която говореше за тишината на джунглата през нощта и си бях изградила една много идилична представа – нощта, тишината на джунглата, която те обгръща и ти помага да откриеш себе си и т.н. Ами нищо подобно. Нощта на джунглата е шум, крясъци, ръмжене, животни, които пищят и сумтят, които се влачат, топуркат, бръмчат и гъмжат… Ако добавим към всичко това и мотора на електрическия генератор, който трещи и заглушава всичко наоколо, плюс врявата, която вдигат децата, докато гледат някакъв сериал по телевизията и същевременно пеят и танцуват, тогава вече ще се доближим до реалността. Накрая, като спрат генератора, си даваш сметка, че вместо от тишината на джунглата, си заобиколен от кресливи животни… много е впечатляващо.
Ти спомена “Загубените следи” на Карпениер, а аз като майка на две момичета на 3 и 6 години, като слушам описанието, направих асоциация и с “Книга за джунглата”. А като споменахме деца, какъв е животът им в Амазонската джунгла? Имат ли училища или свободата е пълна?
Да, имат училища, в общността, в която живях, имаше две училища, преподавателите бяха местните хора и децата получават началното си образование там. После се преместват в училищата на ордена на Салезианите, в Сан Фернандо де Атабапо или в столицата на щата Амазония – Пуерто Аякучо, което често е причина цели семействата да се преместят, за да са заедно с децата си.
А на какво играеха? Аз все искам да поддържам връзката на децата с природата и често им давам да играят с камъчета или да оцветяват листа, такива неща. Можеш ли да споделиш някоя игра от там, която да можем да пренесем вкъщи.
Техните игри не са много различни от нашите, малките деца обичат да пеят, играят на Зайченцето бяло (но при тях е еквивалент на Кральо Портальо), катерят се по дърветата и се правят на Човека-Паяк…По-големите играят на футбол, на волейбол, бяха си направили две игрища, едно по-голямо извън селцето и там организираха игри и състезания. Футболът е много важен в Амазония, понякога имаш усещането, че животът се върти около футболните шампионати между общностите. Всичко живо – барабар с бебета и кучета, цели семейства се качват на канутата, нарамват хранителни запаси и отиват за няколко дни или седмици в съседната общност за празниците, когато също има състезания, или пък да гледат футболната лига на река Атабапо и т.н. Организират се и различни турнири – плуване в река, стрелба с лък, правеха свои собствени олимпиади. Иначе в ежедневието децата играят на всичко – играят в реката, гмуркат се, тичат, живеят на открито, на слънце. От малки плуват като рибки, защото това е естествената им среда. Аз живеех в постоянна паника, защото гледах как малки деца на по година-две, които на свой ред бяха вече батковци и каки на поредното бебе в семейството, та ги гледах как ходят по ръба на кануто или си играят с остри ножове или с мачете и си казвах, олеле, това няма да приключи добре, ей сега ще се пребият, ще паднат, ще се порежат…
Но нищо такова не се случваше…
Тази, която се пребиваше, подхлъзваше и порязваше, бях аз. Там разбира се дори бебета бяха много по-ловки от мен.
Има още нещо, за което бих искала да си поговоря с теб и това е понятието за живот, който е ecofriendly, толкова често спрягано напоследък. В последните години имам усещането, че краят на света е все по-близък, а ти си живяла на място, което се определя като “белите дробове” на планетата. Място, което пряко го касаят климатичните промени на планетата ни и същевременно е причина за тях. Любопитно ми е да разбера как хората там ги засягат тези промени. И, от друга страна, животът на местните в действителност ли е ecofriendly, или и те също по някакъв начин замърсяват природата. Със сигурност там съществува някаква интересна взаимовръзка, за която съм любопитна да разбера повече.
От една страна, ако трябва да използваме за тях понятието ecofriendly, то звучи леко странно, защото нито те го познават, нито то ги описва. Но в сравнение с нас несъмнено са “по-екологично настроени”, защото живеят сред самата природа. Те самите се шегуват “ще отида до супермаркета да си напазарувам тапир за вечеря” и хлътват в джунглата за тапир. Но е хубаво да се добавят малко нюанси към този идиличен образ, който имаме за индианците, които живеят в мир и любов със заобикалящата ги среда… От една страна и те като нас консумират пластмаса и накрая всичко отива в реката, където бива изхвърлено, за да го отнесе течението… Проблемът обаче не е някоя пластмасова бутилка в реката, а това, че реките са натровени поради нелегалния добив на злато. Така че не бих казала, че те замърсяват природата; в действителност същинските проблеми ги причиняват други…Те самите буквално зависят от природата около тях – от водата, от животните наоколо, зависят от джунглата не само защото им дава храна, а защото има дава и лекарства за болестите им, и т.н. Индианците несъмнено са тези, които най-добре опазват природата. Но не става дума за екология по начина, по който я възприемаме в западния свят – човекът не е Пазителят на природата, а част от една мрежа от взаимовръзки, които са много по- конфликтни, отколкото хармонични. Говорим за връзките с другите обитатели на джунглата – животни и растения, но и техните духове-господари, съществата, които живеят в подводния свят – създания без пъпове и изобщо всякакви видове плътни или безплътни същества.
От друга страна споделям с теб усещането за един неминуем край, който сякаш е все по-близо. Екологичните щети там са факт от десетилетия насам, но напоследък положението във Венецуела е кошмарно, защото този район на Амазония е гореща зона в политическия смисъл на думата. Говорим за амазонската граница между Венецуела и Колумбия, почти до Бразилия. От една страна, дългите омиротворителни процеси в Колумбия са причина в последните десетилетия Революционните въоръжени движения на Колумбия да я напуснат и да се преселят в съседните държави, а Венецуела се превърна в най-големия приемник на командоси на ФАРК и други партизански организации. Уго Чавес категорично го отричаше, но това е нещо, за което в крайна сметка всички знаеха. Аз самата срещах командоси на ФАРК, знаех в кои зони са им лагерите и къде се движат и тренират. Веднъж ме засякоха група от тридесетина цивилни партизани и цяла нощ ме разпитваха. Може и да не е очевидно, но тези процеси засягат директно и околната среда. От една страна имаме всички тези партизански групировки, ФАРК и ЕЛН (Ejército de Liberación Nacional – Армия за национално освобождение), които от Колумбия се прехвърлят във Венецуела и се превръщат в криминални банди. В днешно време различните партизански групировки, които заеха мястото на ФАРК, стават все по-силни не само благодарение на разгръщането на наркотрафика –основният им източник на финансиране–, но и защото на венецуелска територия могат да правят каквото си искат – именно там пребивават висшите им командири и оттам тренират войските си. В Колумбия един от начините им да се издържат бяха кокаиновите плантации и трафикът на кокаин, но правителството на Колумбия с политиката си на изтръгване на този проблем и с изгарянето на тези засаждения им причини големи загуби и как да го компенсират? – ами като засадят плантациите си във Венецуела и организирайки наркотрафика оттам или пък като се пренасочат към експлоатацията и трафика на злато и колтан. Колтанът е минерал, чиято цена е дори по-висока от златото, защото се ползва за направата например на батерии за мобилни телефони и през януари 2010 г във венецуелската част на Амазония бяха открити едни от най-значимите залежи в света. Така че от една страна говорим за нелегална експлоатация на находища на злато и колтан, всъщност даже не и нелегална, защото корумпираната власт във Венецуела участва в тази брутална и хищна система на експлоатация на природата, било то по активен или пасивен начин. Именно това е същинският проблем. В последните години всичко това се засили с жестока скорост. Наскоро бе публикуван един доклад за ефекта от експлоатирането на Амазония, пръв по рода си доклад, правен в продължение на десет години, който обхваща всички амазонски държави и онагледява ударния ефект на всичко това върху живота на индианците, говори за влошаването на качеството на живот на хората в Амазония. Въздействието на мините върху живота и здравето на хората е брутално, тъй като не говорим за малки минни селища, а за експлоатация в огромен мащаб, която директно изменя коритата на реките заради тоновете почва, която се изпомпва в търсене на злато, отравят се водите им, изсичат се цели гори… Говорим за големи селища край мините, почти градове, които имат даже барове, публични домове, дискотеки, магазини и където хората се преселват в търсене на работа. Това влачи със себе си проблеми като изоставяне на образованието, увеличаване на проституцията, проституция сред малолетните, увеличаването на болести, насилие и т.н. и т.н. Амазонската територия, която заема Венецуела, имам предвид Федералния щат Амазония, е три пъти колкото територията на цяла България, но ако го сравниш на картата с бразилската част на Амазония, е едно нищо. Но според доклада, който беше направен преди катастрофалното за Амазония идване на власт на Болсонаро, в цяла Бразилия има около 500 гаримпа или нелегални мини за злато, а само във Венецуела, която е на първо място в тази класация, са почти 2000…Това е една много тъжна и потресаваща действителност. Към днешна дата водата в реката, от която аз самата пих преди няколко години и в която се къпех и където семейството ми там продължава да живее и гледа децата си, тази същата вода сега е отровена с живак и цианид. * (Бел. При процеса на извличане на злато се ползват живак и цианид, за да улеснят отделянето му от останалите минерали). И просто не знам как можем да мислим и да опишем подобна действителност, защото към тази икономическа и политическа криза, в които е затънала Венецуела, трябва да се добави и другата, още по-опустошителна, ако има накъде – екологичната криза, която точно защото е екологична е и хуманитарна такава. От икономическата криза ще се излезе някой ден, дано да не се проточи безкрайно, но това унищожаване на амазонската джунгла е необратим процес и се отразява на всички нас, на планетарно и човешко ниво, а от това връщане назад няма. Живакът не се разгражда в нито един организъм, живакът натравя животни, риби, трови хората, които се хранят с тази риба и с тези животни, натравя и всички, които пият от реките. Световната здравна организация алармира за този проблем от години и изнася данни за изключително високи нива на живак в организмите на местните хора, нива, които в пъти превишават препоръчителните стойности. Това е причина за увреждания при бременните и децата, изобщо това е една много тъжна, безутешна картина.
Каза “семейството” ми. Можеш ли да определиш хората там като твое семейство, подобно на това, което имаш тук.
Няма място за сравнение, разбира се, но да, считам ги за свое семейство, друго мое семейство. Обичам ги, липсват ми, изпитвам дълбока благодарност към тях. Те на свой ред се грижеха за мен като за своя дъщеря, намерих там приятели, които обичам и които ми липсват.
Би ли се върнала там?
Искам да се върна, да, определено, но… честно казано в този момент не зная дали бих се осмелила. От една страна ситуацията във Венецуела се усложни много, при все че още когато ходех там, не беше най-сигурното място. Но взимах автобуси от Каракас до Амазония, само с раница, спях нощем по гарите, докато чаках другия автобус рано на следващия ден и най-лошото, което ми се случи беше, че ми откраднаха фотоапарата и загубих много снимки. Но към днешна дата не знам дали бих се осмелила да обикалям сама из страната. Дори и да предположим, че стигна жива и здрава до джунглата, там какво? да пия живак? Не зная как да се изправя пред този въпрос.
Кое те кара да се чувстваш у дома си там – природата, хората или семплия начин живот?
Хората, без съмнение. Природата е много негостоприемна, на мен всеки един ден ми беше физически трудно да оцелея, мислиш си, че ще си точно толкова жизнен и активен, колкото и тук, но нищо подобно, защото там си в тропика, умираш от жега, чувстваш се слаб, имаш температура, разхлабен стомах, хапят те всякакви животни, уморен си непрекъснато, губиш много тегло, не винаги има храна, така че говорим за една враждебна, трудна среда, и въпреки че в крайна сметка моментите, в които се къпеш в реката са много приятни, средата си остава негостоприемна. Пейзажътобаче е разкошен… спомням си често думите на свещеника от салезианската мисия Рамон Ирибертеги, който заедно с брат си Самуел ми помогна много по време на пребиваването ми там, те почти ме осиновиха и съм им много благодарна за това. Именно разчитайки на тяхната подкрепа и опора, се чувствах много по-спокойна да обикалям тези земи, с целия им сложен контекст на наркотрафиканти и нелегални златотърсачи, че дори и самите венецуелски войски или гвардията, които винаги те гледат подозрително, защото не им се вярва, че си отишъл там само за да живееш с индианците, подозират те, че имаш компрометиращи снимки на лагерите им, лабораториите за кокаин, тайните им самолетни писти и т.н. Та падре Рамон казваше “Амазония е дрога”, пристрастяваш се и колкото и да е труден всеки един ден там, истината е че искаш да се връщаш пак и пак. Аз така го почувствах, липсват ми пейзажът, реката, храната, но това, което най-много ми липсва е да живея с тези хора, липсват ми приятелите, разговорите, дон Рафаел, който ми разказваше чудните си истории и заедно изкарвахме цели следобеди, липсват ми приятелките ми, които ме научиха да плета хамак, липсва ми това да се смеем заедно или просто да не правим нищо. Липсва ми навика да пристигам и да се чувствам у дома си. Ти никога няма как да станеш част от това “там” или да бъдеш един от тях – неизбежно е и е хубаво, че е така – винаги ще бъдеш чужденецът, който непохватно се опитва да живее там, но ми липсва усещането да съм се нагодила вече към живота там и да живея спокойно, да не се насилвам да завързвам разговори, а да им се наслаждавам… В началото, като отидеш на непознато място, се чувстваш сам, не познаваш никого, трябва да си двигател на общуването, да се доближиш до хората, а това е нещо, което зависи от характера на всеки човек, на мен ми е сложно да се отворя, да съм активна в тези връзки, но си казвах , че трябва пък да съм, защото нали аз самата съм отишла да живея при тях, но все пак в началото ми беше трудно… и ми липсва най-вече удобството от втората година и от третата, и от четвъртата, спокойствието, което се усеща, като се върнеш на едно място, толкова далечно и различно, но което разпознаваш като свое, разпознаваш го като свой дом и виждаш и чувстваш, че те също те приемат и ти казват: “Мария, това e твоят дом, ето го твоя хамак.” Липсва ми много усещането да живея там, насред джунглата, напълно откъсната от всичко, което до момента съм смятала за свое и въпреки това са се чувствам сред свои, да съм си у дома.
Още от Мария по темата:
Пълна дисертация на Мария Вутова „Gente como nosotros. Convivencia e impostura en el noroeste amazónico“ (2017г.), Мария Вутова
Други нейни статии в тази връзка, публикувани онлайн тук и тук
Още от мен по темата:
Тъй като не ми се искаше да си тръгна от този разговор с усещането за безсилие във връзка със случващото в Амазония, потърсих няколко организации, които с реални и бих добавила впечатляващи действия помагат за подобряването на ситуацията там. Приемат дарения, набират доброволци и търсят посланици на каузите, на които са се посветили.
https://www.rainforesttrust.org/ – изкупува земи под формата на частна собствена собственост в Амазония, за да ги опази от изсичане. Поддържа и онлайн магазин, чийто приходи също използва за каузата.
https://amazonwatch.org/ – действа в защита на правата на местните етнически групи, следи за опазването на човешките права на местните индианци.
https://www.rainforest-alliance.org/ – подпомага локалните начини на препитание, които не разрушават крехката екосистема на дъждовната гора. Сертифицира amazon-safe продукти. Предоставя учебни материали за деца, за да събуди интереса им към темата и да им обясни защо опазването на дъждовните гори е важно за всички нас. https://www.rainforest-alliance.org/curricula
https://www.survivalinternational.org/ – работи съвместно с индианските народи по света и заедно с тях се бори за правата им и им дава гласност.
https://amazonaid.org/ – чрез изкуство, музика, документални филми и изобщо в партньорство с различни артисти популяризира нуждата от опазване на Амазония.
Посетете тези сайтове, а и, защо не, посетете Амазония. 🌴
10X
Снимки: ©María Vutova
Разговор: Меглена Мишева
Превод на български език: Меглена Мишева и Мария Вутова
No Comments