Асен е едно от най-ценните ми наследства от испанската гимназия. Много скъп за мен човек, който с гордост наричам „приятел“ вече 20 години. Свързани сме в едно от онези ненатоварващи приятелства, при които комуникацията съвсем естествено замира за година-две, след което се виждаме и споделяме най-съкровените си тайни сякаш не сме се разделяли и за миг. В момeнта се е установил в един щатски университет, където преподава испански език на студенти, специализира „Латиноамериканска литература и култура“, пътува, публикува, изследва връзките между киното, литературата и сексуалността в страните от Южното полукълбо, прави всичко това с невероятна лекота, но и с много страст, която предава на студенти и приятели. Споделяме един разговор за неговия път от Испанската до книжарниците в Буенос Айрес и изобщо част от онези неща, които обичаме и които ни свързат.
Асене, нека започнем с испанския. Защо ти самият започна да учиш този език? Как влезе в Испанската – воден от желанието да учиш езика или така се получи при кандидатстването?
Всъщност започнах да уча испански някак случайно. Българската образователна система има някои интересни особености. Повечето от училищата за средно образование (поне по онова време) бяха езикови гимназии и за да вляза в някое от тях, трябваше да избера какъв език да уча. Вече поназнайвах английски, не исках да уча в английска гимназия, а вариантите, които оставаха бяха немски, френски и испански. По онова време не знаех никакъв испански и почти нищо за Испания, но немският и френският изобщо не ме привличаха. И така, при това положение ми остана испанският и се записах в испанската гимназия – 164 Училище с изучаване на испански език „Мигел де Сервантес“ в София – и последваха пет прекрасни години. Тъй като училището беше от тези, които следваха т.нар. система за интензивно изучаване на чужд език, на финала бях научил испански почти без да си дам сметка за това.
Помня, че в гимназията с голямо желание участваше в училищния театър, даже изнесохте представления в Испания и някъде из Европа? Разкажи повече за това преживяване.
На мен театърът винаги ми е харесвал. Велико изкуство е и понякога съжалявам, че новите поколения на някои места по света (САЩ) не го оценяват много. Случи се така, че в гимназията имаше театрална трупа. Един ден, заедно с една приятелка, решихме да отидем на тяхна репетиция, тъй като имаше обява, че търсят свежи попълнения. Там на място направихме прослушването и явно добре съм се справил, защото ме поканиха да се присъединя към групата. Групата беше приятна и си изкарвахме доста добре заедно. Двете преподавателки, които я ръководеха, Димитрова и Аспарухова, бяха невероятни личности и ни даваха много свобода, както на сцената, така и извън нея – по време на пътуванията ни. В тази връзка, бяхме във Валядолид, където изкарахме близо десет дни, ако добре си спомням. Беше първото ми излизане в чужбина и останах впечатлен от начина, по който Юлия Димитрова се отнасяше с нас по време на пътуването. Третираше ни като зрели хора, с много уважение и винаги с едно разкошно чувство за хумор, което същевременно беше и леко саркастично. Истината е, че от нея научих много за това как да се справям с моите студенти. Няколко пъти съм пътувал със студенти извън САЩ и ми се ще да вярвам, че се отнасям с тях по начина, по който Юлия Димитрова се отнасяше с нас по време на краткия ни престой във Валядолид.
По-късно, като отидох в университета в Лос Анджелис, продължих с актьорството. Там също имаше театрална трупа на испански език и взех участие в няколко постановки. Пътувах с тях до различни места в САЩ, а веднъж даже играхме в Унгария. Беше една чиканска постановка, а академичните среди на Европа по онова време проявяваха значителен интерес на тема ЧИКАНО…Така че представихме постановката на един конгрес в град Печ. Като цяло опитът ми и с университетския театър беше доста положителен. За завършването на магистърската ми степен във Финикс, дипломната ми работа беше на тема „Аржентинският театър в края на последната диктатура“. Това беше по-различен опит, защото не бях на сцената, а разглеждах театъра от една по-аналитична перспектива. Същевременно си дадох сметка, че е трудно да анализираш театрална творба без да може да видиш самото представление, базирайки се само на една част от това, което театърът е – писмения текст. Истината е, че оттогава не съм писал повече критика за театъра, но всеки път щом отида в Буенос Айрес, се старая да гледам колкото може повече постановки. За мен в аржентинската столица е най-добрата театрална атмосфера в света. Може да гледаш различна постановка всяка вечер на достъпна цена. Това е град, в който театърът играе много важна роля.
А ти, би ли се върнал на сцената?
Не съм сигурен дали отново бих искал да играя. Правих го в първата ми година на университетски преподавател. Участвах в спектакъл на университета, в който работех тогава. Разликата беше, че за първи път играх на английски език – и то на староанглийски, тъй като поставяхме на сцена Хенри IV (първа част) от Шекспир. Имаше цели фрази, чието значение не разбирах и трябваше да ми бъдат обяснени. Играх Глендоуер – уелски аристократ. Много се забавлявахме с другите актьори, но е огромен ангажимент, който изисква много време и това е малко трудно като трябва да преподаваш в час, да работиш по публикациите си и да взимаш участие в куп административни комитети, тъй като това е ритъмът на работа в университетите в САЩ. Може и отново да го направя накой ден, защото истината е, че си прекарвам страшно добре.
Каква е ролята на испанския език в живота ти в момента?
Ключова! В момента съм преподавател по испански език в един от университетите в Съединените Щати. Тук това се нарича Assistant Professor of Spanish. Испанският е моята работа. Специализацията ми е „Латиноамериканска литература и култура“, с фокус върху страните от Южното полукълбо, киното и сексуалността. При всяка възможност пътувам до испаноезичните страни, обожавам културата, хората, пейзажите. Истината е, че това е моята страст. Надявам се да съумея да предам малко от тази страст и на моите студенти, тъй като испанският език отваря врати към една впечатляваща култура и едни невероятни хора.
Със студентите си често пътуваш до Латинска Америка. До кои места, разкажи ми повече?
Със студенти съм ходил до Мексико, Перу и Аржентина. Не бих казал, че пътувам често с тях, тъй като тези пътувания всъщност са само три. Много е хубаво да отидеш със студенти, които не познават тази част от света, защото те неизбежно се влюбват в страните, в които отидат. Отварят очи и виждат как живеят другите. Като цяло американските студенти не пътуват толкова в чужбина, както го правят други, така че живеят леко изолирани от останалата част от света. На такива пътувания остават много изненадани и е вълшебно да съпреживееш с тях тази изненада. Също е и трудна задача именно заради липсата им на опит в пътуването. Не знаят, че има неща, които не би трябвало да ядат, а често не обръждат внимание на знаци, които предупеждават за опасност. Пътуването с тях може да бъде и доста стресиращо, за това избягвам да го правя много често.
Опиши с по една-две думи всеки град, усещането, което ти дава града, когато си насаме с него.
Всеки? Но те са толкова много! Да видим някои от тях
Мексико – един хаос от старини
Буенос Айрес – радост, защото съм там, тъга, защото зная, че трабва да си тръгна
Сантяго де Чили – височините – на планините, на сградите
Рио де Жанейро – влюбен съм в хората на този град, в страстта на хората там
Пуерто Валярта – тропически рай и желанието да се върна отново
Салвадор де Баия – изобилие, нуждата да заситя апетита си с храната в Баия
Барселона – приятелство, свобода, свободия дори.
Със сигурност зная, че Буенос Айрес е любимата ти дестинация в Южна Америка. Какво те привлича толкова много в този град?
Кой знае? Сигурно фактът, че е толкова, ама толкова далеч, хахаха. Културният живот там е впечатляващ. Театърът, операта, киното. Винаги има някакво изключително културно събитие. Културната продукция наистина е на изненадващо високо ниво. Книжарниците (!), мисля че това е градът с най-много книжарници на глава от населението в западното полукълбо. Има книжарници, в които може да се загубиш и да изкараш цял ден. Храната – аз пиша литературна критика и не съм поет, но мисля, че имам нужда от поет, за да ми помогне да опиша какво изпитвам към храната и аржентинското вино. Архитектурата, кафенетата – изключително красив град е по мое виждане. И, разбира се, хората. Определено не са най-любезните или мили хора на света, но са много забавни, много интересни и по някакъв начин са много истински, в смисъл на това, че са много прями и не се страхуват да те предизвикат в който и да е момент.
Тъкмо излезе втората ти книга на испански език. Винаги съм искала да науча повече за нещата, които пишеш – публикации, статии, две книги… Кои са темите, които най-силно те вълнуват?
Да принадлежиш към американския академичен свят означава, че трябва да публикуваш, дори и да нямаш желание за това, хехе. На мен ми харесва да анализирам културния продукт, така че не ми коства много усилия да правя публикации, но понякога самият факт че трябва да го направя го прави малко тежко. Като цяло в моите публикации боравя с теми за половете, сексуалността, забраненото, перверзното, скандалното. Това, което наименованието queer означава на английски език, термин, който започна да се използва доста често и в латиноамериканските академични среди. Queer е онова, което съществува в маргиналната прослойка на обществото, онова, което е предизвикателство за добрия вкус, което се бори, за да съществува и за да бъде забелязано. Един от любимите ми филми, които засягат по отличен начин темата за queer е аржентинския филм XXY. Става дума за интерсексуален тийнейджър, който живее в едно отдалечено място на уругвайския бряг заедно със семейството си. Изглежда като момиче, но притежава половите органи и на двата пола, и е на хормонална терапия, пие хапчета за да спре възмъжаването си. Тогава майката кани хирург от Буенос Айрес, който пристига заедно със семейството си, за да види дали Алекс (интерсексуалният персонаж) може да бъде опериран и превърнат в перфектното младо момиче. Първото, което прави Алекс, е да съблазни и обладае сина на хирурга. Тя не иска да продължи да взима хапчетата, не иска пенисът й да бъде отрязан, но и не иска да бъде мъж. Харесва й да бъде Алекс – човек без определение. Същевременно Алекс се опълчва срещу родителите си, които не искат останалите от селото да разберат, че тя е интерсексуална. Алекс представлява в чист вид това, което терминът queer е – да бъдеш какъвто си, да не изпитваш нужда от определения на сексуалността ти или сексуалната ти ориентация. Това, което Алекс иска, е да бъде каквато е и да не крие коя е.
Книгата ми “La novelística de Luis Benítez” засяга темата за сексуалността, но също така засяга и нови за мен теми – конструкцията на официалната история и на мита в аржентинския контекст. Аржентина има някои много силни национални културни митове като Ева Перон и Карлос Гардел, например. Съществува една дълбока традиция, която благоговее и идолопоклонства пред тях и в романите на Бенитес се прави опит да се разрушат корените на тези митове от литературна гледна точка. В критиката си изучавам различните начини, по които Бенитес се доближава до тези митове, начинът, по който тези романи ги разголват и същевременно критикуват нуждата на обществото да измисли тези митове и да ги съживи в кризисни моменти.
В контекста на Латиноамериканската литература, смяташ ли, че кратките литературни форми са отговор на пазарните нужди и модата в търсенията на читателите?
Боже мили, нуждите на пазара…Голяма част от читателите днес, по-специално младите, са свикнали с по-кратки текстове. Има ги блоговете в мрежата, а също и тази технологична прелест наречена Twitter. Една моя студентка ми казваше, че чете новините в Twitter, което разбира се не позволява много задълбочен анализ на случващото се в света днес. Същевременно сагата за Хари Потър няма нищо общо с това, което можем да наречем кратко, същото се случва и с „Игра на тронове“. Тези два текста са много популярни в латиноамериканския контекст, въпреки че не са местно култуно производство. Смятам че пазара, който прилича на едно издръжливо животно, знае как да намери и експлоатира различните видове литературни форми, като в крайна сметка има място за всичко и всички. В латиноамериканския контекст има и писатели като Варгас Льоса и Исабел Алиенде, които не са кратки, но редовно пораждат пазарни успехи.
Кои автори от латиноамериканската литература са ти любими и кои книги би препрочел с удоволствие?
Виж, аз не обичам особено да препрочитам книги и да гледам филми отново. Тъй като част от работата ми е да анализирам литературни текстове или филми, когато го правя трябва да гледам филма или да прочета книгата много пъти, така че ако чета за удоволствие, не ми харесва да препрочитам. Освен това има толкова много книги, които все още не съм прочел… Но да, имам любими писатели. Например някои от класиците – Борхес, Кортасар, Варгас Льоса, Лиспектор, Пуиг. От по-съвременните аржентински писатели обожавам Лусия Пуенсо, Леополдо Брисуела, Рикардо Пиглия. Също така бразилеца Фернандо Абреу, колумбиеца Фернандо Вайехо, перуанеца Хайме Байли.
Какво е „модерно“ да се чете в момента в Буенос Айрес?
На този въпрос ще ти отговоря в края на месеца, когато съм в самия Буенос Айрес 🙂
(Измислили сме включване от там и пряко IPhone предаване за блога – бел.моя)
Връзката на литературата и киното в Латинска Америка за теб е …
Много сложна. Както знаеш защитих докторската си степен на тема „Кинематографичната латиноамериканска адаптация“, а после публикувах първата си книга на същата тема като използвах за основа докторската ми теза. Очевидно за по-задълбочен отговор най-добре ще е да се прочете книгата 😉 В общи линии един от основните ми аргументи е, че не бива да съдим за филма по книгата, от която е адаптиран сценарият му, или за книгата от филма, който е направен по нея, а за съжаление това се случва много често. Фразата „ох, книгата е много по-добра“ се превърна в клише, което ужасно опростява разликите, които съществуват между тези две изкуства. Важно е да признаем, че кинематографското адаптиране поражда диалог между две много различни изкуства и целта не е да се имитира нещо, което вече съществува (литературния текст), ами да се надстрои въз основа на интертекстуалния диалог. В крайна сметка всяка културна продукция е интертекстуален диалог между произведенията, които се създават в един конкретен исторически момент и онези произведения, които са създадени преди въпросния исторически момент. Да кажеш, че „книгата е много по-добра“ е като да сравниш „Одисея“ на Омир с „Одисей“ на Джеймс Джойс и да кажеш, че произведението на Омир е много по-добро.
Това казва толкова много, че е чудесно за финал, но все пак един последен въпрос, който не мога да не ти задам и който е от света на киното. Списъка с филми, които ти би ми препоръчал включва…
Само някои:
XXY
El beso de la mujer araña
Doña Herlinda y su hijo
Amores perros
Y tu mamá también
Sin dejar huella
Danzón
Central do Brasil
Wakolda
El niño pez
Kamchatka
El secreto de sus ojos
El laberinto del fauno
Un año sin amor
La teta asustada
…и един късометражен филм от Бразилия, който можеш да гледаш в youtube – Sargento Garcia.
Оригиналният текст на Асен Кокалов е на испански език 😉
Превод на български език – от мен.
© Всички права запазени.
10Х
No Comments