Напоследък като кажа на някой, че „гледам бебе“ се чувствам малко неудобно. Замислих се, английските baby, toddler, kid, child съвсем ме объркаха и продължих да го повтарям, често пояснено с едно „на 1 год. и 10 месеца е“. Преди да се замисля в дълбочина, моят си отговор на този въпрос дойде една сутрин с наглед глупава случка от ежедневието.
Ставам рано, намислила съм да снимам ябълките вкъщи и сока от тях в определена композиция, но не ми се получава. Дея ме преследва както обикновено, пръстчето й е раздвоено от желанието бързо да се добере до чашата и това да бръкне централно в обектива на фотоапарата. Случката обаче не ме изкарва извън нерви. Чудя се защо и внезапно осъзнавам, че най-омразното на света „ъъ“, „ъъЪ“, „ъъЪЪЪЪЪЪ“ от последната половин година се е превърнало в сладкото „шок“, „шооок“, „ма-му, ма-му ШООК“ (разбирай „сок“). И тази уж дребна промяна ме накара истински да се усмихна. Дадох си сметка, че най-после е дошъл моментът, в който общуването с нея ще премине на човешко ниво.
Зарязвам идеята за замислената снимка, щраквам криво-ляво кадър с пухкавото пръстче и дружно изпиваме сока. Сякаш за да отпразнуваме финала на the terrible twos.
Да, ето сега съм сигурна – вкъщи вече няма бебе, има дете.
No Comments