Пристигнахме малко преди полунощ. Тежката желязна порта на улицата, задействана автоматично, се отвори пред нас и така ни подкани да минем по дълга чакълена алея. Високите кипариси, посадени вместо ограда, скриха от нас градината в тъмнината, но вече бяхме разбрали, че сме попаднали на уникално място. Като слязохме от колата, усетихме силен аромат на портокалов цвят. Оказа се, че до паркинга има няколко мандаринови дръвчета. Влязохме в сградата на Can Casadella. Беше тъмна, пуста, даже малко призрачна. Чак там видахме домакинята. Посрещна ни и ни даде ключа за стаята – разбрахме, че ще отворим врата поне на 100 години. Побързахме да си легнем, защото бяхме много уморени, но с пълното съзнание, че на сутринта ще има какво да видим. Правилно бяхме предусетили.
– Изумително е! Каква е тази къща?
(ТОЙ) – Това е типична „Casa de Indianos”. Има много такива в Испания, ще видиш. Построени са в края на 19 в. След завладяването на Америка много от завоевателите се завръщат изключително забогатели по родните си земи и логично, искат да построят възможно най-красивите къщи за семействата си. Много от хората строят също така училища, болници… Пренасят най-хубавото, което са видели в Новия свят, а и от пътуванията си в Европа.
– А мебелите? Имате невероятно красиви маси, столове, лампи. От къде са?
(ТЯ) – Мебелите са донесени в къщата малко по малко. Голяма част от тях не са купени специално за къщата, а идват от жилищата на семейството в Барселона. Някога апартаментите в града са били различни от това, което можеш да видиш в момента. Били са просторни, широки. С годините на хората по различни причини им се налагало да се стеснят. Семейството на съпруга ми пресаняло в тази къща мебелите и обзавеждането от градските си апартаменти.
– А каква е тайната? Как се опазва всичко това? Гардеробите, шкафовете, масите…всичко е много старо, но се ползва без проблем.
(ТЯ) – Да, стараем се всичко да поддържаме така, че да не запада. Сменяме панти, смазваме, чистим, проветряваме, искаме всичко да се ползва, а не да заприличва на музей. Затова и пригодихме част от стаите за ползване от гости. Другата причина е, че поддръжката на подобен имот изисква страшно много средства. С приходите от хотела успяваме да съхраним и опазим наследството си.
– Имате много ценни предмети. В едно голямо семейство, каквото е вашето, ако съдя по родословното дърво, което видях в една от залите, все има някой, който да се изкуши и да посегне на наследството. Това не е ли проблем?
(ТОЙ) – Права си, и това е логично. Но тук има едно съвсем простичко обяснение. От поколение на поколение, имотът и всичко в него се наследява от първородния син на семейството. В случая това съм аз, след това всичко ще отиде при сина ни. Това е голямо наследство, но и голяма отговорност.
Това са накратко отговорите на въпросите, които не се сдържах да задам на собственика и съпругата му ей така, между другото. Ако не ги попиташ, няма да те ангажират с историите на рода си и на „малкия дворец“, както го наричам аз. Много приятни хора, истински гостоприемни, без да те карат да се чувстваш, че си им на гости. Няма да се разсърдят като детето ти нападне пианото или се втурне към книгите на дедите им, или към кристалните чаши. В почивните дни от съвсем рано сутринта, ТОЙ събра яйцата от кокошките, нахрани кучето и котката, измете задната тераса, забърса масите, подготви ги за гостите, изпи едно кафе на сутрешното слънце, след което продължи с работата в градината, поправи един улук, намести тухлите, разбърка компоста и т.н. ТЯ също беше станала рано, с помощта на добродушна на вид кубинка, която има помага в домакинството, беше приготвила закуската за гостите на хотела. Дискретно поговори със всички, отговори на който каквото имаше да попита. След като закуската приключи, посрещна групата рекламисти, които бяха избрали мястото за някаква фотосесия. Каза, че често й се обаждат и идват да снимат. Аз също се поддадох на изкушението.
►Още „Градски потайности“ ТУК
10X
No Comments