От около месец София с голямо вълнение се подготвя за срещата с баския писател Бернардо Ачага. Аз също, разбира се.
Преди доста години почти сама в един киносалон гледах филма „Обаба“ по едноименното произведение („Обабакоак“ е нещо средно между роман, сборник с разкази, повести и есета ). Филмът ме заинтригува, зарекох се да прочета и книгата. Така си и останах обаче, само с желанието. Тази година, заради идването на писателя в България взех „Обабакоак“. Чета я хем на български (в метрото, на обяд, изобщо навсякъде из града), хем на испански език (вкъщи). Българският превод постоянно е с мен и озарява деня ми. В преносен, но и в буквален смисъл. Книгата е хубава – хубава като съдържание, хубава и заради корицата си. Решена е в ярко оранжев цвят, с образа на самотна църковна камбанария. Замислих се за работата на дизайнерите, на тези, които успяват само в един образ да съберат съдържанието на цяло едно художествено произведение. От тях зависи нещо много важно – дали в книжарницата читателят ще посегне към книгата или не. Обикновено мислим за автора, след това за работата на преводача, а външното оформление често приемаме за даденост. Е, на „Обаба“ всичко й е хубаво – съдържанието, преводът, пак преводът и корицата. Хубави са поотделно и най-вече заедно. Мога само да си пожелая повече такива книги.
No Comments