Стаси: в София Кан Барселона

Много се забавлявах тези дни като ми хрумна мисълта, че и аз имам нещо общо с Никол Кидман. Освен един мъж от миналото ми, който си падаше по нея в мечтите си и по мен в реалността, другото общо нещо между нас е, че и двете сме заставали пред камерата и микрофона на Стаси Кара. А какво свързва мен със Стаси? Като се замисля, все забавни и запомнящи се моменти.

Първа среща (София) Една кофти сутрин преди доста години. Нося брекети и поради това последното нещо, което искам, е да говоря пред камера. Но, уви, работата ми го налага. Почти не спя цяла нощ от притеснение, взимам малко хомеопатия за кураж (:-)), а на сутринта леко ужасена и силно гримирана пристигам в студиото на кабелната телевизия. В този момент отнякъде изниква Стаси, водеща на сутрешния блок, спокойна, небрежна, с този буден поглед и леко закачлива усмивка, които са нейна запзазена марка и до днес. Веднага ми става по-леко, а като се разбира, че и двете сме от Испанската, притесненията ми съвсем се стопяват. И ей така, говорейки си с нея – Стаси от Испанската, се отпускам пред камерите.

Междувременно…(Кан) В следващите години сме се засичали многократно и по различни поводи, но от всичките ни срещи бляскаво се откроява тази на кино-фестивала в Кан. От цялото приключение, което се оказа това събитие и което без съмнение ще запомним завинаги, най-забавният момент ще си остане дружното ни преобличане във вечерни рокли. Просто защото НЕ беше типичното гламурно Канско приготовление, а едно забързано преобразяване в малко, тясно помещение от фестивалния комплекс, което определено не беше предвидено за тази цел. Много смях, дай роклята от раницата, имаш ли черен молив?, какво червило да си сложа?, а обувките къде са? и т.н…В крайна сметка видът ни по нищо не ни издаваше и си беше съвсем като за червения килим (или поне ние така смятахме).

Последната среща (Барселона) Има нещо в тази среща, който хем я прави огледална на първата – в смисъл, че сега аз я питам, а тя отговаря, хем включва и част от емоцията в Кан – пак имаше дълга рокля (и то каква!), а щом има красива рокля има и женско суетене, и много смях.

И да, в момента Стаси е доста по-популярно телевизионно лице в сравнение с първата ни среща, но хубавото е, че аз пак си говоря просто със Стаси от Испанската. Ето за какво:

Защо ти самата започна да учиш испански език? Как влезе в Испанската – заради езика или така се получи при кандидатстването? Испанската гимназия беше първото ми и най-голямо желание. Вече учех английски от няколко години и ми се искаше нещо по-екзотично. Изключително съм щастлива, че завърших това училище. Открих красотата на културата, музиката, храната на испаноговорящия свят и разбира се, имам приятели за цял живот от гимназията.

Каква е ролята на испанския език в живота ти в момента? Опитвам се да го практикувам колкото се може повече, винаги когато пътувам и имам възможност говоря на испански. Налага ми се понякога и да пиша и се гордея, когато хората ми казват, че имам мексикански акцент. Никога не съм била в Мексико, така че не знам от къде е, но ме забавлява. Живях няколко месеца в Колумбия и освен всекидневните ни разговори правих и доста интервюта на испански, включително и с тогавашния президент на страната Алваро Урибе.

В момента ти си момичето от България, което интервюира холивудските звезди. Как от киноман стана кино-журналист? След като спечелих един конкурс за кореспондент на снимачната площадка на продуцентската компания на Кевин Спейси и направих интервюта със Спейси и Уилям Дефо. Нещата се завъртяха от там и постепенно големите имена, които ме допускаха до себе си ставаха все повече и повече. Никол Кидман, Марк Уолбърг, Камерън Диаз, Чарлийз Терон, Бенедикт Къмбарбач и още много други. Говорила съм си на испански с Гийермо Дел Торо, а наскоро направих и интервю с продуцент от Испания. Много се радвам, че имам възможност да се срещам с тези хора и всички емоции и преживявания около това са описани в книгата ми “Като на кино”. Някои неща остават скрити от камерата и исках да ги запазя по някакъв начин.

Значи ти успя да „вкараш“ киното в книгите, а предвиждаш ли обратното – някоя от твоите книги да бъде филмирана или пък в някакъв момент да напишеш сценарий може би? Не крия, че това е голямата ми мечта и наистина искам някой от романите ми да бъде филмиран. Пробвам се да пиша сценарий, но още се уча и ми се иска да е в момент, в който се чувствам сигурна.

Какво те доведе в Барселона? Присъствах на едно много голямо филмово събитие, което представя нови заглавия за предстоящия сезон и се срещнах с режисьора на “Тренировъчен ден” Антоан Фукуа, който показа част от новия си филм “Великолепната седморка”, както и с режисьора на новата версия на “Ловци на духове” – Пол Фийг. И двамата бяха наистина прекрасни.

А роклята? Кой е дизайнерът на тази рокля, която обра овациите? Роклята е на българската дизайнерска марка Knapp. Те правят уникални по рода си колекции, които наистина впечатляват навсякъде по света. Носила съм техни рокли на събития на червен килим и филмови награди и винаги са забелязвани. Много ми допада, че и всяка рокля си има собствено име и е изработена от невероятни материи. Тази се казва The Tamarind Dress.

Като се видяхме в Барселона започна да ми разказваш една история за българската нишка от злодеи, която си хванала във филмите на режисьора Пол Фийг. Доразкажи ми тук? Да, няколко пъти ми направи впечатление, че той има такива герои във филмите си и го попитах защо, когато го срещнах. Той много се смя и ми разказа, че е снимал в България през 2002 година и много е харесал страната. Но веднага са му направили впечатление големите мъже с арогантно поведение, които излизат от големи черни коли. Затова е създал няколко негативни герои с български произход.

Още ли подаряваш по една твоя книга на хората, които интервюираш? Колко книги всъщност имаш вече? Да, обичам да им подарявам книгите си. Тези, които са преведени на английски, разбира се, а именно двата ми романа – “Фалшът е начин на мислене” и “Повикът на щастливата случайност”. Документалната ми книга “Като на кино” още няма своята английска версия. Общо книгите ми са три, но работя и по четвъртата.

В една от тях си вплела реалните си впечатления от Колумбия. Kак се озова там, какво те впечатли най-много? Да, Колумбия присъства във “Фалшът е начин на мислене” и е едно от местата, които съм посещавала през живота си, което най-много ме е впечатлилило. Хората, храната, музиката и цялата обстановка в тази страна много ми харесаха. Все още имам приятели там и знам, че винаги съм добре дошла ако реша да ги посетя. Приказно място е, независимо от всички страшни истории, които знаем.

усещането, което остави в теб Колумбия….незабравим период от живота ми
хората там са….прекрасни, истински и гостоприемни
храната…. любимата ми супа ахиако, страшно вкусна!
ароматът, с който я свързваш….не знам как да го дефинирам, просто усещаш как кипи живот.
Президентът… Алваро Урибе беше прекрасен. Предупредиха ни, че е добре да го хванем в настроение, така и стана. Разцелува ме по двете бузи след интервюто и прати поздрави на родителите ми.

Колумбия в твоята книга… Eто как започва главата, посветена на Колумбия:

“Колумбия беше последният ми проект. Решението си беше мое – дойде време да се пречистя от демоните. Имах нужда от почивка и след това от нормална работа. Искаше ми се ужасно много най-после да намеря истинското си място под слънцето. Засега то все някак си ми се губеше.

За всяко момиче, пристигнало в тази страна без значение с каква цел. Колумбия беше кошмарът на нейната майка – поради ужасяващата криминална репутация на държавата, на нейната мъжка половинка – поради буйната слава на агресивни любовници на латино мъжете, както и на всеки чужденец с по-спокоен характер – заради повсеместно звучащите латино ритми на байенато и меренге, на които трудно можеш да задържиш тялото си неподвижно. Известна като държавата на Пабло Ескобар и отвличанията, Колумбия си беше наистина опасна дестинация – и за живот и за бизнес.

Новото си гнездо щях да споделям с една от най-страхотните легенди в Индустрията – Даниел де ла Вега. Пристигнахме заедно с него в зелената и прохладна столица Богота. Даниел беше малко арогантен, доста мил, житейски успял, безусловно великолепен и какво ли не още в положителната гама, и накрая – всъщност той беше гей и то без да го крие. Но, Боже мили, колко пък красив беше. Даниел произхождаше от аристократично семейство и не му се налагаше да работи въобще, но той беше перфектен в професията и се справяше отлично. Тоалетите му бяха подбрани като от стилист на „Сексът и градът” и харизмата му лъхаше от всеки детайл. Макар да знаех много добре, че е гей, преди да му подам ръка, инстинктивно прекарах ръка по косата си за да я проверя състоянието на прическата си и се опитах да изпъна още по-добре гънките на сакото си. Той толкова ми хареса, че мигновено забравих за несгодите от дългото пътуване и часовата разлика и се почувствах отлично на това място и в тази компания. Даниел де ла Вега нямаше нищо общо с Пчела-майка, с разюздани, алкохолизирани и двулични съотборници и партньори, с египетски шофьори, с потресаващо изглеждащи индийски дечица, с индонезийски и тайски компаньонки и т.н. и т.н. В този момент той беше всичко, от което имах крещяща нужда.

Настанихме се в един латино типичен хотел в централната част на града, с много шарки, цветове и огромни тераси. В средата на стаята ми имаше стълба, която отвеждаше към спалнята. Имах нужда от почивка и бързо се качих по стълбата. Разбрахме се да разгледаме Богота на сутринта. Мисля, че веднъж вече споделих, но умея да правя „чудесни” фалове, както и да се правя на пълна глупачка пред някого, когото искам да впечатля. Събудих се на другия ден и когато погледнах часовника – беше станало 6 часа, не се съмнявах – вечерта. Изхвръкнах от леглото с отскок на гимнастичка, проклинайки се, че съм провалила разходката си с прекрасния ми колега. Как можах да проспя целия ден? Затичах се към неговата стая и започнах да блъскам по вратата.

– Успах се, много съжалявам – започнах аз, след като той ми отвори доста учуден.

Даниел се разсмя високо и искрено и чак тогава забелязах, че той бе по пижама.

– Mi niña, само 6 сутринта е! – продължи да се весели със ситуацията той.

Наистина се почувствах като пълен идиот и също се засмях. Часовата разлика ми изигра конфузна шега. Ако земята се беше отворила в този момент, сама без ничия помощ щях да рипна долу.”

Във връзка с Колумбия и киното, чакам с нетърпение да видя как Хавиер Бардем ще се превъплъти в ролята на Пабло Ескобар. Да очакваме ли твое интервю с него? За интервю с Хавиер Бардем бих отишла където и да е на света. Смятам, че е гениален актьор и се надявам да се срещна с него. Освен, че нямам търпение да го видя като Ескобар, имам перфектната роля за него и в романите ми :-).