Куба. Толкова е противоречива и трудна за разбиране. Елегантните сгради в Хавана до една са с излющени фасади. Въздухът на прословутия крайбрежен булевард Малекон сутрин освен с йодни изпарения е напоен и със селитра (вж. „Мръсна хаванска трилогия“ от Педро Хуан Гутиерес, изд. Жанет 45). Кубинките са невероятни майки, защото кърмят децата си до 6...
Куба. Толкова е противоречива и трудна за разбиране. Елегантните сгради в Хавана до една са с излющени фасади. Въздухът на прословутия крайбрежен булевард Малекон сутрин освен с йодни изпарения е напоен и със селитра (вж. „Мръсна хаванска трилогия“ от Педро Хуан Гутиерес, изд. Жанет 45). Кубинките са невероятни майки, защото кърмят децата си до 6 годишна възраст, но дали не го правят, за да могат да ползват млякото, което им се полага от купонната книжка? Трудно е да се каже. За едно нещо обаче две мнения няма – кубинската образователна система е на много високо ниво, а комплексът с Школите по изкуствата в Хавана (Las Escuelas de Arte de la Habana), освен че е признат за архитектурен шедьовър на 20 в., е един от успешните проекти на правителството на Кубинската революция и се превръща в еталон за образование в сферата изкуствата. Ирения Васкес също е учила там, в момента живее в София. Нейната стихия е музиката. Всеки път като я чуя в изпълнение на живо в главата ми изплува една идилична картина, която за мен е синоним на кубинската фиеста – някой пуска музиката вкъщи, не се сдържа и запява, идват и съседите, озовават на улицата, целият квартал се включва в купона, продължават чак до сутринта. Не съм сигурна дали това не е част от сценария на някой филм, който съм гледала много отдавна или е просто наивна идея, родена от краткия ми сблъсък с късния комунизъм в България, но тази картина е много жива в моето съзнание. Съживи я и самата Ирения. С нея се срещаме една сутрин в Музикалното училище в София. Като отговор на молбата ми да я пуснат да посвири на някое от пианата в коридорите, за да я снимам набързо, получихме достъп до концертната зала, запалиха ни сценичните прожектори и ни позволиха да се настаним на най-големия роял в сградата. Ирения засвири с невероятно бързи пръсти, страхотно настроение изпълни залата, започнаха да надничат от прозорците.
И пак изскочи онази картина в съзнанието ми, а във фантазията ми вече виждах как залата ни отеснява и заедно с всички ученици се озоваваме на Оборище. Това беше само началото на срещата ми с Ирения, след това си поговорихме:
Ирения, ти си от Куба. Разкажи ми повече за детството ти, в кой град израстна, на какви игри играехте там?
Сиенфуегос е малък град, разположен на южния бряг на Куба, в залива Хагуа – това е оригиналното индианско име на залива, което означава произход, извор, богатство. Този град често е наричан и Перлата на Юга, съществува от 1819 г., и е единственият град в моята страна, който е бил основан от френски колонизатори, а не от испански, както е в случая с останалите градове в Куба.
Твоето детство
ухае на…. храната в кухнята на баба ми и на мокра земя – защото едно от най-хубавите неща тогава беше да щуреем под проливния дъжд с приятелите от квартала.
е с вкуса на…ЩАСТИЕТО
е…СИНЬО… на цвят
Сподели ми за някое силно преживяне от младежките ти години.
В юношеството ми това, което най-силно ме разтърси, беше смъртта на баща ми. Това е преломен момент в живота ми, завинаги го промени, промених се и аз. Нещо, което не може да се превъзмогне.
Какво най-много ти липсва от твоята страна?
СЕМЕЙСТВОТО, това на първо място – майка ми, брат ми, племенницата ми…всички. Също и РАДОСТТА НА ХОРАТА…уличният шум…музиката в автобуса, която идва от радиото… смехът…оптимизмът на хората, въпреки проблемите.
Разкажи ми някоя легенда от твоя край.
Кубинските аборигени, индианците, които са населявали Куба преди испанската колонизация и от които на практика не е останало нищо, всички били избити, имат една легенда, която разказва как Амао, първият мъж, и Гуанарока, първата жена, се влюбили лудо и от любовта им се родил син, Имао.
Толкова била радостна със своя син Гуанарока, че му се отдала безрезервно и така Амао започнал да ревнува. Видял как любовта, която жена му изпитвала към него, била забравена и изместена от тази към сина им. Един ден решил да отвлече детето в планината, където то не издържало на глада, жаждата и силната горещина и умряло.
Амао, като видял какво е станало, взел едно гуиро*, скрил вътре телцето и го окачил на едно дърво.
Гуанарока щом осъзнала, че мъжът и детето й ги няма, излязла да ги търси, тичала като луда из цялата гора, била обезумяла от липсата на сина си, предчувствала какво се е случило. Насред отчаянието си, чула звук. Погледнала към дървото. Там било окаченото гуиро. Доближила се, отворила го и вътре разпознала мъртвото си дете. Заплакала без утеха. От гуирото започнали да излизат риби, костенурки, а сълзите на Гуанарока били толкова много, че се образувала цяла лагуна. Това е една от легендите на Сиенфуегос, там се намира и лагуната Гуанарока.
*гуиро е латиноамерикански перкусионен инструмент, чийто произход е още от пред-Колумбовия период, използвал се и в класическата музика от композитори като Стравински.
Хората често свързват Куба с музиката и танца. Съгласна ли си с тази връзка? Ти с кое изкуство би се отъждествила?
Без съмнение с музиката. Като цяло за мен изкуството е доказателство, че въображението се превръща в творчество, че реалността има и една вълшебна страна, но моят език, това е музиката …тя е това, което ме определя…което ме движи…тя ме кара да плача и да се смея…тя е смисълът на моя живот, причината да съм на този свят….всичко е въпрос на вибрации…вълшебни мигове…неща, които не можеш да докоснеш…трудно е да го обясниш, но те са там…има един много личен начин, по който аз общувам с музиката.
Кажи ми 5 имена, които според теб са отправна точка за опознаването на кубинската култура.
Бени Морé, „Кралят на ритъма“…композитор и един от най-добрите изпълнители за всички времена…роден в Сиенфуегос… майстор на всички жанрове кубинска музика, но по-специално на мамбо, болеро и сон монтуно. Така че в музиката имената за мен са Бени Морé и Арсенио Родригес, който пък е положил основите и е допринесъл за първоначалното развитие на това, което светът днес разпознава като салса.
В литературата бих посочила имената на Николас Гийен и Алехо Карпентиер.
В пластичното изкуство тези на Роберто Фабело и Амелия Пелаес.
В танца – Алисия Алонсо.
И изобщо цялото фолклорно наследство на Куба.
Какво те доведе в България?
Беше едно от тези неща, които сякаш са определени от съдбата. Аз бях част от вариететна трупа в Сиенфуегос, в която бяхме общо 50 артисти, сред които музиканти, певци и танцьори, отделно хореографът и режисьорът. Когато се появи пътуването до България, само 23-ма от нас можеха да пътуват и в онзи момент това беше възможност да се напусне страната…като за мен вероятността беше равна на нула. Бях най-новата в групата, а освен това бях клавирист, което означаваше, че ако някой ще пътува, то това би бил пианистът, не аз. За моя изненада ме избраха, противно на всички предвиждания. За това казвам, че беше решение на съдбата и ето ме тук сега. Както казваме в Куба – тревичката, която си е за теб, никоя крава няма да я опасе. :-))
Защо реши да останеш?
Заради по-доброто финансово положение… Благодарение на всичко, сега мога да живея от това, което най-много ми харесва да правя – музиката и работата ми с децата в детската градина. Но без съмнение много ми липсва моето родно място. Въпреки годините, които вече съм тук, това е една болка в душата, която не си отива…остава там завинаги.
Научи ли нещо ново за себе си тук?
Разбира се! Всеки ден научаваш по нещо ново..това е закон на живота, понякога дните минават толкова бързо, че дори не остава време да ги анализраме, но когато насочиш пътя си към това да се учиш от всяка секунда, от всеки момент и от всяка ситуация, всичко малко по малко се изяснява, започваш да приемаш и неразбираемите неща, които на пръв поглед не можеш да разшифроваш, тези, за които се питаш защо така?, защо на мен? Никога не спираме да се учим, ученето е процес. България ме научи на много и съм много благодарна на хората от тази страна за това, че ме приеха и че ми разрешиха да разкрия една част от това, което съм аз, срещнах чудесни хора, опознах една прекрасна кулура. Научих се също и да обичам повече моята собствена култура, да се преоткривам, да бъда горда с произхода си и да оценявам повече това, което имам, тъй като човек не знае колко време ще е тук и дали някой ден отново ще има тези неща, които в момента приема за даденост.
Как си представяш живота ти след 5 години?
…Кой знае…опитвам се да не се фокусирам много в живота, който ми предстои, още повече пък, когато става въпрос за толкова време напред. Винаги е хубаво да имаш цел…да следваш своята посока, но трябва да знаеш също, че има хиляди изненади, които се появяват без предупреждение. Най-хубавото е да вървиш по пътя си щастлив и спокоен…а това е трудно, о, и още как!…но точно това му е хубавото на живота… сблъскваш се с различни препятствия, вървиш по различни пътеки, които формират твоя собствен път и след като преминеш през тях, ги заобичваш, заобичваш дори и най-страшното препятствие. След 5 години не зная какво би могло да се случи… дори не зная дали ще бъда тук… но за момента мога да ти споделя, че имам планове…искам да работя за по-доброто качество на музиката на моята група… ще ми се с моя „дебеланко“ да се обичаме все така силно и, кой знае, някой ден да си имаме и бебе.
Оригиналният текст на това интервю е на испански език. Ето го тук.
Превод на български език – от мен.