Здравко и Ангел за Централна Америка

Здравко и Ангел с няколко думи могат да те накарат да почувстваш, вкусиш и усетиш истински Централна Америка  –  място, където хората не бързат, усмихват се, помагат ти (ако им говориш на испански) и все още общуват помежду си – лично и от сърце.

Споделиха впечатленията си от всеки един ден от едномесечното си пътуване из Панама, Коста Рика, Никарагуа, Хондурас, Белиз и Ел Салвадор (тук и тук), а сега добавят още цвят в няколко отговора на мои въпроси.

Здравко, Ангел, вашият разказ за мен беше пътуване. 

Gracias, mi amor. 😉  

Кое ви свари неподготвени?

З. : Знаех, че хората не говорят английски, но все се надявах, че на някои обществени места като летища, гари и хотели, ще се намери по някой англоговорящ. Още с кацането в Централна Америка на летището в Панама разбрахме, че ще трябва бързо да усвоим испанския. Когато на информацията попитахме дали продават карти за градския транспорт, дамата, която беше заета с макияжа си, ни погледна учудено: „Еspañol?” На отговора, че не говорим, само повдигна рамене и продължи с грима.

А. : Преживяването „гмуркане с шнорхел“ в Белиз. Захапал здраво между челюстите си една гума, нахлузил шнорхела със стъкла, омазани с веро, за да не се изпотяват, размахвайки енергичновъв водата с яркосини плавници, все едно съм част оттуристическа реклама на NG.  Докато гледам екзотичните рибки и коралите на рифа, през цялото време трябва да се правя, че не забелязвам акулите, които плуват около мен и скатовете под краката ми, които само чакат да тръгна в някоя посока, за да ме последват. Заедно с мен е и Барбара. Тя е на 75, гмурка се често, има си силиконов шнорхел, оборудвана е с фотоапарат за подводни снимки и е доста по-подготвена от мен. Това някак ме задължава да продължавам да стискам гумата,  да плюя солена вода и да се гмуркам привидно уверено. В един момент, като акцент в рекламата, под нас се стрелва гигантска зелена водна костенурка. Барбара се втурва с фотоапарата след нея, а аз временно забравям за акулите. След няколко часа, изгорял от силното слънце, със силно солен вкус в устата широко отворени ноздри, зашеметен от всичко, което съм видял, слизам от лодката ни, която акостира на кея и аз се връщам в реалността. Въпреки че два дни след това съм със схваната уста от стискането на гумата и синусите ми са се отворили за седмици напред след обилното количество нагълтана морска вода, винаги ще помнянезабравимото си гмуркане и при първа възможност скачам в лодката пак.

Традиция/навик, които са присъщи за Централна Америка, а на нас ни се струват нелепи?

З. : Нито е традиция, нито е навик, но като се качат в автобуса или маршрутката хората веднага започват да говорят със съседа си.  Там общуват така, както ние отдавна сме престанали. Може би фактът, че няма интернет покритие из цялата страна, помага на хората просто да разговарят помежду си. Никой не е зает с телефона си, всеки комуникира с хората наоколо.

А. : Пътуването в автобус по тези места е нещо, което в Европа никога няма как да е същото и освен това винаги се преживява, но аз все пак ще опитам да го разкажа. На изхода на гарата има няколко деца, всяко от тях вика името на някакъв град, щом те видят питат закъде си, хващат те, водят те и ти казват къде да седнеш в автобуса. Сядаш и чакаш да се напълни, иначе не тръгва. През това време изобщо не ти е скучно. Постоянно някоя лелка се качва и предлага студени напитки, на главата си крепи леген. В него, завити в кърпа, има наредени топли питки тортиля. Може да ти сложи парче сирене или месо, ако не забравиш да си поискаш. Зад нея вече се е качила друга и предлага отново студени напитки, този път с кокосови сладкиши. Не забравят на всяка оферта, която викат, накрая да добавят „ми амор“, за да ги забележиш. След тях подскачат  деца, нанизали на шиш пакетчета с различни ядки. Едното е наредило в една табла чинийки с пържени картофи и кетчуп. Всички един през друг на висок глас предлагат стоката, която продават. Трудно можеш да различиш кой какво предлага. През това време от прозореца ти подмятат пликове с ябълки, портокали, краставици… дори картофи. Всичко е по един долар, за да не се правят много сметки. След всичко това ни предложиха, химикалки, хомеопатични лекарства, машинки за бръснене, пиратски дискове, калъфчета за паспорт и още какво ли не. Накрая автобусът е порядъчно пълен и тръгваме. Част от търговците остават вътре, за да слязат някъде по пътя. Пътниците не се познават, но не спират да си говорят. Веднага спирам да си ровя из телефона, защото виждам, че тук туристите сме единствените, които го правим, за да не скучаем. По тези места автобусът първо е място за общуване, и чак след това средство за транспорт. Момчето, което ни е качило, стои на отворена врата и постоянно вика, ако някой случайно е закъснял да се качи. Колкото и да е пълно, то винаги ще намери място да качи още един човек, дори да е с две деца или с торба с кокошки. На всяка от спирките покрай прозорците има върволица търговци, които само чакат автобусът да спре и нападат. Стигаме града, където ще се прекачваме. Момчето-викач вижда колегата от другия, набързо ни спазарява, онзи ни хваща да ни товари на неговия. Искаме първо ще отидем до тоалетна. Той казва, че ще ни води. Скачаме от автобуса в движение, шмугваме се в дъното на някакъв пазар, следвайки го. Показва ни къде е, стои и ни чака. Ние излизаме, вика ни, тримата тичаме, качваме се пак в движение, той продължава да събира пътници на вратата, а ние потегляме към следващия град.

Къде бихте се върнали? Защо?

З. : Навсякъде бих се върнал, но със сигурност ще се върнем в Гватемала. Не успяхме да стигнем до езерото Атитлан. Единствената българка, която срещнахме през цялото пътуване ни сподели, че от 16 години живее в Гватемала и когато е видяла езерото за първи път, просто е решила, че ще остане да живее там. Следващия път ще влезем в Гватемала откъм Мексико, за да разгледаме и западните райони, които при това пътуване пропуснахме.

А. : Навсякъде, където бяхме, но ако сега тръгна отново в тази посока, първо ще отида при Вероника в Антигуа, за да изям един от безвкусните й сандвичи, направени с много любов, с нещо странно, която тя нарича „queso“, след това през една пряка от нея, при учтивите й съседи, двойка французи в тяхното кафене „Бохем“  и накрая в задния двор на хотела ни на о-в Ометепе, където всеки следобед, излегнат на хамака, с присъствието си нарушавах спокойствието на семейство игуани, две деца, един кълвач и куп проскубани кокошки, чието ежедневие се въртеше около ствола на дълголетно мангово дърво.

Задължително облекло за посетителите на тези места?

З.: Шапка за жаркото слънце, дъждобран за планинските райони и репелент против знайните и незнайни насекоми, които обитават джунглата. Изгоряхме прилично след един огнен следобед във водите на Карибско море край Белиз, намокрихме се подобаващо в Ел Вайе де Антон в Панама и бяхме безмилостно нахапани, докато търсехме тапири из горите на „Корковадо” в Коста Рика.

Най-безвкусно ти се стори…

З.: Имам си фаворит сред напитките – сок от тамаринд. Много е гаден, както на вкус, така и на цвят. Иначе отказвам всичко, което има кориандър. За съжаление там беше една от най-разпространените подправки и затова често отказвах супите, които иначе изглеждаха вкусни.

Най-вкусно ти беше…

З.: Безкрайните видове фреш, които сервираха в половинлитрови халби. И пълните с пържена юка чинии, с които се справях за отрицателно време, а в началото дори не знаех какъв вид са тези хрупкави картофи с толкова влакна, докато в последните дни от пътуването разбрах, че това всъщност е юка.

А. : За пиене: сок от тамаринд, напитка от оризова вода и канела, сок хамайка, кокосова вода

За ядене: манго и ананас – нарязани на парченца в малки пликчета. Продават ги почти на всеки ъгъл на улицата. Мандарини – от дървото. Местната супа – бульон, юка, един варен картоф, един морков, половин варена краставица, един кочан царевица, парче говеждо, още няколко непознати зеленчука и кориандър до самозабрава. Ще я намерите навсякъде, където се хранят местните, предлагат я единствено с ориз и не могат да си представят, че някой може да я предпочита с хляб.